На 14 юли 2024 г., неделя, в 06:31:35 UTC (09:31:35 EEST) потеглихме към поредното ни предизвикателство от хижа „Творчески дом Петрохан“ до внушителния връх Ком. В ярката утринна зора приятелите ми Мишо, Марко и Григор бяха вече събрани пред старата дървена къща, обвита в прохладата на горския мрак. Чувалието свистеше от лек бриз, носещ мириса на хвойна и борови шишарки, а птици започваха своя безкраен концерт. Ние, с тежките раници на гърба, усещахме съчетанието на вълнение и тръпка от предстоящия катерешки ден.
Веднага щом стъпихме върху първите стръмни дъсчени стъпала, обляна от слънчеви лъчи, гората сякаш се разтуптя в прибързано събуждане: листата шептяха, ручеите блестяха като сребърни жилки, а свределът на конски кравички отекваше в утринната тишина. Разстоянието до връх Ком е около 24.28 км, а денивелацията, която трябваше да преодолеем, бе близо 1133 метра. Тези цифри звукообразно ни съобщаваха сериозността на похода, но природата пред нас предричаше неповторимо преживяване.
Маршрутът начално се виеше тихо по просека на стара гора от бук и смърч, чиито корени оформяха естествени стълби. По пътя ни спряхме до малък водопад, където изстисквахме потни тениски и пълнихме пластмасови шишета с кристална планинска вода. Аз, с гайда на рамо, все пак намерих средство да разчупя ранната монотонност: задухах кратка мелодия, а ехото внезапно оживи мрака на дърветата. Усмивките на момчетата над бученето на водата ни придадоха още повече сили.
На третия километър пътеката започна рязко да се изкачва. Макар и уморителна, тази част беше подарък за сетивата: на запад се откриваше гледка към тайнственото плато на Предбалкана, а на изток брезите и горуните даваха прохлада със своята светлозелена корона. В този момент към нас се присъедини Вели – обикновен турист, когото бяхме срещнали преди години на същата тази пътека. Срещата ни се оказа истинска радост: прегърнахме го, а после заедно продължихме по стръмния склон.
Вели, ветеран на „Ком–Емине“, сподели интересни истории и легенди за планината: разказа ни за древен хайдутин, който според преданията в миналото използвал горите край Петрохан за убежище. Всеки от нас слушаше със затаен дъх, докато стъпвахме по покрити с мъх камъни и корени. Историите на Вели добавиха мистичен заряд към странстването.
Около 10:00 ч. стигнахме до първата голяма поляна, осеяна с диви цветя – бялата глоговица, лилавата родопска иглика и жълтата тлъстига. Там направихме почивка от близо половин час. Аз извадих малката дървена гайда и заиграх дружелюбна мелодия, примесена с автентичните ритми на Странджа; туристите, които минаваха оттам, спираха учудени и се присъединяваха. В този момент Марко улови въздуха с дрон и засне красиви кадри отгоре, а Григор организира малко импровизирано състезание кой ще намери най-интересното растение.
След втората почивка пътеката се стесни и премина през каменни сипеи и въжен мост над леден ручей. Тук темпото ни спадна, тъй като подовата настилка стана коварна – едно небрежно стъпване можеше да изхвърли равновесието ти. С Мишо сме тръгнали заедно от първия ден, а той, макар и спокоен и усмихнат, увери всички, че носи малък комплект за оказване на първа помощ, включително специални лепенки за мехури.
Следобед слънцето вече напичаше силно, но вятърът над 1800 метра височина гонише облаците и създаваше постоянен бриз. Тук разказах на групата за легендата на върха: според стара история, под камъните на Ком живее духът на тракийски лечебник, който пази билките и лековитите потоци. Затова през лятото всеки, който има истинска вяра, може да намери чудодейни цветя, които лекуват всички болки.
Около 16:00 ч. излязохме окончателно на ръба и видяхме далечната хоризонтална линия на Черно море – бяло-сивави облаци и далечни контури на бягат малките кораби. Този момент се превърна в кулминация: спряха се дишания, а всички гледаха мълчаливо. Скалните стени надолу излъчваха суровост, а самият връх, макар и не мраморен, придобиваше почти божествено величие.
На последните стъпала до самия връх встретихме туристи от различни краища на страната. Присъединихме се към тях, разпънах гайдата и започнах да свиря. Мелодиите се носеха през вятъра и ехото ги разнасяше по целия Маришкослански дял. Туристите ръкопляскаха, а някои снимаха с телефони и дронове, за да запомнят този момент завинаги. В този миг времето спря и умората изчезна.
На върха прекарахме около час: хапнахме домашни сандвичи, пихме топла билкова инфузия и споделяхме снимки. Вели ни показа специална билка – планински кипрей – и обясни как се приготвят чайове срещу мускулни болки. Аз му посвирих още няколко народни мелодии, докато той и останалите туристи разказваха шеги и сравнения с предишни преходи.
Започнахме обратната част от маршрута към 17:30 ч. Спускането беше предизвикателно: на места корените и камъните пареха в оранжевите лъчи на залеза. Темпото бе малко по-ниско, защото трябваше да внимаваме с краката, за да избегнем усуквания. На всяка серпентина спирахме за кратко – Марко и Григор се състезаваха кой може да намери по-интересна скала с форма на животно.
Към 19:00 ч. стигнахме до поляната със цветята и се спуснахме още малко на юг от хижата. Залезът пусна палитра от розови и пурпурни нюанси над дърветата, а сенките ставаха драстични и контрастни. По трева беше покрито с нежния роса и през нежното сумраче краката ни потъваха почти без звук.
В хижата влязохме към 20:15 ч. – кални и уморени, но щастливи. В общото помещение цареше оживление: снимките от нашия преживян ден бяха излъчени на голям екран чрез проектор, а испанска група туристи, срещната на върха, ни беше подготвила малка дегустация на домашен мадридски специалитет. Споделихме бири и местни сирена, а смехът ни огласяше колоритно дървените стени.
Около 21:00 ч. включиха „финала на световното по футбол“ – напрежението в стаята надмина дори екстремния маршрут, който току-що бяхме преминали. Ние се присъединихме към виковете и шумните възгласи, подкрепяйки отбора на Испания, докато местните агитатори посмъртно размахваха шалчета за любимите си клубове. В един миг аз дръпнах гайдата и изсвирих неформална мелодия, а виковете около мен се сляха с ритъма.
Когато мачът завърши, малката хижарка тихо ни донесе билков чай за възстановяване. Седнахме до масите, обсъждайки подробности: „Никога няма да забравя онзи дронов кадър на връх Ком“, възкликна Марко. „А моята гъвкавост заради легендата на кипрея“, пошегува се Григор. С Мишо говорихме за утрешния преход към Ябланишки перевал – още по-дълъг и технически предизвикателен.
Към 23:00 ч. лягайки под дебелите юргани, усещахме умората като приятно изтръпване. Пред очите ми още бяха живи образите: тънката пътека през вековните дървета, ехото на гайда във въздуха и огнения залез на предбалканските склонове. Сънувах шумоленето на тревите и тихия шепот на преданията. Знаех, че утре ще продължим към следващата цел – нос Емине, но днес приключението беше събрало в едно толкова много емоции и преживявания.
Това беше един от най-интензивните ни дни по Ком–Емине: пълни със споделени истории, музика, легенди и футболен финал. Тези спомени ще останат дълго в сърцата ни, а всяка крачка по онези склонове ще носи аромата на хвойна, треви и звука на старите гайди.